В историята на фотографията като средство за социална и културна идентичност, особено в контекста на колониален Тайван, се крие дълбоко отражение на промените, които се случват в обществото. Всяка снимка е като малък свят, в който се запечатват не само лица, но и идеи за власт, модерност и принадлежност. В началото на XX век, когато Тайван е под японско управление, фотографията става символ на новия ред и социален статус. Колонните власти използват портретите като инструмент за утвърждаване на своята власт и за създаване на образи, които да служат като доказателство за тяхната принадлежност към модерната европейска и японска цивилизация. Тези портрети не са просто снимки, а писма към бъдещите поколения, които показват как се е изграждала една колониална идентичност.

Интересното е, че фотографията не остава само в сферата на официалните портрети. Тя започва да отразява и социалните различия, както и сближаването между японската и тайванският елит. Докато японските чиновници и бизнесмени демонстрират своята мощ чрез официален, строго формален стил, тайванските мъже започват да усвояват колониалната модерност, като се вписват в новите стандарти. В същото време, снимките на местните бизнесмени, облечени в традиционна китайска дреха, показват различен подход към същата културна ситуация – един по-спокоен, по-естествен поглед към света, който все още се бори да се адаптира към новия ред.

От особено значение е как фотографията документира и размиването на границите между японския и тайванския елит. В изображението на човек, носещ традиционна китайска дреха, и този на човек в западен костюм, се разкриват два различни начина да се реагира на колониалната реалност. Въпреки това, както посочва Джоузеф Алън в своята книга "Power Posing in the Taiwan Photo Studio" (превод на български – "Власт чрез поза в тайванското фотостудио"), дори и най-отдалечените от японската култура тайванци започват да приемат западните стандарти за модерност. Това е едновременно акт на съпротива и на адаптация, който бележи нов етап в културната еволюция на обществото.

В края на колониалния период, визуалната култура на портретите претърпява значителна трансформация. Мъжете вече не носят колониални бради, а са облечени в западни костюми, с поглед към камерата, който символизира новата световна визия за мъжката роля и статус. Този преход не е просто стилен избор, а знак за промяна в съзнанието и идентичността на цялото общество. В същото време, изображението става все по-универсално и безлично, като се отдалечава от традиционните форми на портретиране и се приближава към западния модел, който пропагандира индивидуалност и модерност.

Този процес на визуално сливане и размиване на културните граници показва как фотографията става не само средство за документиране, а и за създаване на нова колониална идентичност. Всяка снимка, всеки портрет, е като малък акт на колониално въздействие, който пренася послание за власт, модерност и принадлежност. В крайна сметка, фотографията в колониален Тайван е повече от изкуство – тя е инструмент за социална конструкция, която оформя и преосмисля границите между културите и идентичностите.